Click on the flag for information on this country.

Deja Dead

    Не мис­лех за мъ­жа, кой­то си бе пръс­нал че­ре­па. Ве­че го бях пра­ви­ла. Се­га се опит­вах да го сгло­бя. Две час­ти от че­ре­па му ле­жа­ха пред мен, тре­та стър­че­ше от на­пъл­не­на с пя­сък сто­ма­не­на ку­па, а ле­пи­ло­то още съх­не­ше вър­ху пов­тор­но съб­ра­ни­те час­ти­ци. Има­ше дос­та­тъч­но кос­тен ма­те­ри­ал, за да се пот­вър­ди са­мо­лич­ност­та. Ко­ро­не­рът* ще­ше да бъ­де до­во­лен.

    Бе­ше къс­но сле­до­бед, чет­вър­тък, 2 юни 1994 г. До­ка­то ле­пи­ло­то съх­не­ше, се от­не­сох на­да­леч. По­чук­ва­не­то, ко­е­то ще­ше да ме из­т­ръг­не от мис­ли­те ми, да от­к­ло­ни жи­во­та ми от оби­чай­ния курс, да про­ме­ни пред­с­та­ва­та ми за гра­ни­ци­те на чо­веш­ка­та из­в­ра­те­ност, ще­ше да прозвучи след де­сет ми­ну­ти. Нас­лаж­да­вах се на глед­ка­та към ре­ка Сeн Ло­ран — един­с­т­ве­но­то дос­тойн­с­т­во на пре­тъп­ка­ния ми те­сен ка­би­нет. Нез­най­но за­що, ви­дът на во­да­та ви­на­ги ме обод­ря­ва, осо­бе­но ко­га­то те­че рит­мич­но. Не си па­дам по Злат­но­то езе­ро. Си­гур­на съм, че Фройд би дал ня­как­во тъл­ко­ва­ние на то­ва.

    Очак­вах с удо­вол­с­т­вие пред­с­то­я­щия уикенд. Бях си на­у­ми­ла ед­но пъ­ту­ва­не до Кве­бек, но пла­но­ве­те ми бя­ха съв­сем смът­ни. Ка­нех се да по­се­тя Рав­ни­ни­те на Ейб­ръ­хам, да хап­на ми­ди и па­ла­чин­ки, да си на­ку­пя дрън­кул­ки от улич­ни­те тър­гов­ци. Бяг­с­т­во чрез ту­ри­зъм. Жи­ве­ех в Мон­ре­ал ве­че от го­ди­на, ра­бо­тех ка­то съ­де­бен ан­т­ро­по­лог на про­вин­ци­я­та, но още не бях хо­ди­ла в Кве­бек, та­ка че то­ва ми се стру­ва­ше доб­ра идея. Имах нуж­да от два-три дни без ске­ле­ти, раз­ло­же­ни те­ла или тру­по­ве, из­ва­де­ни от ре­ка­та.

    На мен лес­но ми хрум­ват идеи, но труд­но ги осъ­щес­т­вя­вам. Обик­но­ве­но ос­та­вям не­ща­та да се раз­ви­ват от са­мо се­бе си. Мо­же би то­ва е път за бяг­с­т­во, мо­ят на­чин да се из­мък­на без­на­ка­за­но от дос­та на­ме­ре­ния. Не­ре­ши­тел­на в кон­так­ти­те си с хо­ра­та, но от­да­де­на на ра­бо­та­та.

    Усе­тих още пре­ди да по­чу­ка, че стои от­вън. Въп­ре­ки че се дви­же­ше ти­хо за чо­век с не­го­во­то те­лос­ло­же­ние, ми­ри­сът на стар тю­тюн за лу­ла го из­да­ва­ше. Пи­ер Ла­манш бе­ше ди­рек­тор на Ла­бо­ра­то­ри­я­та по съ­деб­на ме­ди­ци­на от поч­ти две де­се­ти­ле­тия. По­се­ще­ни­я­та му в моя ка­би­нет ни­ко­га не бя­ха без кон­к­ре­тен по­вод и се­га пред­по­ло­жих, че не ми но­си доб­ри но­ви­ни. Ла­манш по­чу­ка ле­ко на вра­та­та с ко­кал­че­та­та на пръс­ти­те си.

    —     Тем­пе­ранс? — Про­из­не­се­но та­ка, име­то ми се ри­му­ва­ше с Транс. Той не би из­пол­з­вал сък­ра­те­на­та вер­сия на име­то ми. На­вяр­но за не­го то прос­то бе неп­ре­во­ди­мо*. Бе­ше един­с­т­ве­ни­ят, кой­то не ми ви­ка­ше Темп.

    —     Да? — След ме­се­ци ве­че го­во­рех френ­с­ки ав­то­ма­тич­но. Бях прис­тиг­на­ла в Мон­ре­ал с пред­с­та­ва­та, че го­во­ря пер­фек­т­но ези­ка, но не бях пред­ви­ди­ла кве­бек­с­ко­то на­ре­чие. Ов­ла­дя­вах го, оба­че бав­но.

    —     То­ку-що ми се оба­ди­ха. — Той пог­лед­на мал­ко­то ро­зо­во лис­т­че, ко­е­то дър­же­ше. Всич­ко във фи­зи­о­но­ми­я­та му бе вер­ти­кал­но — чер­ти­те и бръч­ки­те, спус­ка­щи се по ли­це­то ус­по­ред­но на но­са и уши­те му. Ка­то ця­ло на­пом­ня­ше точ­но на ба­сет**. То­ва ли­це на­вяр­но бе из­г­леж­да­ло ста­ро още в мла­дост­та му и бръч­ки­те са­мо се за­дъл­бо­ча­ва­ха с вре­ме­то. Не бих мог­ла да от­гат­на въз­раст­та му. — Два­ма ра­бот­ни­ци от „Елек­т­рос­наб­дя­ва­не“ са на­ме­ри­ли ня­как­ви кос­ти днес. — Взря се в ли­це­то ми, ко­е­то ня­ма­ше щас­т­лив вид. Очи­те му от­но­во се втрен­чи­ха в ро­зо­во­то лис­т­че. — Бли­зо са до мяс­то­то, къ­де­то ми­на­ло­то ля­то бя­ха на­ме­ре­ни ста­ри­те гро­бо­ве — про­дъл­жи на раз­би­ра­ем кни­жо­вен френ­с­ки. Ни­ко­га не бях го чу­ва­ла да из­пол­з­ва сък­ра­те­на фор­ма. Ни­то жар­гон или ди­а­лект. — Хо­ди­ла си там. Мо­же би са от съ­щия вид. Тряб­ва ми ня­кой, кой­то да оти­де, за да пот­вър­ди, че не е слу­чай, под­ле­жащ на раз­с­лед­ва­не.

    Ко­га­то вдиг­на гла­ва от лис­т­че­то, от про­ме­не­ния ъгъл на свет­ли­на­та бръч­ки­те му ми се сто­ри­ха още по-дъл­бо­ки, ся­каш по­пи­ва­ха сле­до­бед­на­та свет­ли­на ка­то чер­на дуп­ка, пог­лъ­ща­ща ма­те­ри­я­та. Той нап­ра­ви опит за из­мъ­че­на ус­мив­ка, при ко­е­то на се­вер зей­на­ха но­ви че­ти­ри пук­на­ти­ни.

    —     Мис­лиш, че са ста­ри гро­бо­ве? — опи­тах да се из­мък­на аз. Ог­лед и пре­тър­с­ва­не на те­рен не вли­за­ха в пла­но­ве­те ми за пред­с­то­я­щия уикенд. За да по­тег­ля на след­ва­щия ден, тряб­ва­ше днес да взе­ма дре­хи­те си от хи­ми­чес­ко чис­те­не, да из­пе­ра, да се от­бия в ап­те­ка­та, да при­гот­вя ба­га­жа си, да до­лея мас­ло в ко­ла­та и да обяс­ня на Уин­с­тън — па­за­ча в бло­ка, къ­де­то жи­ве­ех — как да се гри­жи за кот­ка­та ми.

    Той ким­на.

    —     Доб­ре. — Но не бе­ше доб­ре.

    По­да­де ми лис­т­че­то.

    —     Ис­каш ли ня­коя от по­ли­цейс­ки­те ко­ли да те от­ка­ра до­там?

    Пог­лед­нах го въз­мож­но най-враж­деб­но.

    —     Не, днес дой­дох с ко­ла­та си. — Про­че­тох ад­ре­са. Бе­ше бли­зо до до­ма ми. — Ще го на­ме­ря.

    Той си тръг­на съ­що та­ка ти­хо, как­то бе­ше вля­зъл. Пи­ер Ла­манш ха­рес­ва­ше обув­ки­те с гу­ме­ни под­мет­ки, не сла­га­ше ни­що в джо­бо­ве­те си, за да не се чу­ва дрън­че­не или шу­мо­ле­не от тях. Прис­ти­га­ше и из­чез­ва­ше ка­то кро­ко­дил в ре­ка: без да из­да­ва ни­как­ви зву­ко­ви сиг­на­ли. За ня­кои от ко­ле­ги­те то­ва бе дос­та драз­не­що.

    Пъх­нах в ра­ни­ца­та си пред­паз­на прес­тил­ка и гу­ме­ни­те си бо­ту­ши с на­деж­да­та, че въ­об­ще ня­ма да ми се на­ло­жи да ги из­пол­з­вам, граб­нах лап­то­па, ку­фар­че­то и из­б­ро­ди­ра­на­та тор­бич­ка, ко­я­то то­зи се­зон ми слу­же­ше за дам­с­ка чан­тич­ка. Все още си обе­ща­вах, че ня­ма да се вър­на тук пре­ди по­не­дел­ник, но един глас в гла­ва­та ми се обаж­да­ше и твър­де­ше дру­го.

    Ко­га­то ля­то­то прис­тиг­не в Мон­ре­ал, то се втур­ва ка­то тан­цьор на рум­ба — с ос­ле­пи­тел­но­бя­ла ри­за с къд­рич­ки, лъс­кав клин и блес­на­ла от пот ко­жа. Ля­то­то тук е буй­но, неп­ри­лич­но праз­нен­с­т­во, ко­е­то трае от юни до сеп­тем­в­ри.

    Всич­ки го пос­ре­щат с ра­дост и му се нас­лаж­да­ват. Жи­во­тът се пре­на­ся на от­к­ри­то. След дъл­га­та мрач­на зи­ма от­но­во се по­я­вя­ват улич­ни­те ка­фе­не­та, ко­ло­ез­да­чи­те и мла­де­жи­те с ро­ле­ри, ко­и­то се над­п­ре­вар­ват по але­и­те, по ули­ци­те се ре­ду­ват фес­ти­вал след фес­ти­вал и тъл­пи­те из­пъл­ват тро­то­а­ри­те с шум­на гъл­ча­ва.

    Кол­ко раз­лич­но е ля­то­то край Сeн Ло­ран, срав­не­но с ля­то­то в род­на­та ми Се­вер­на Ка­ро­ли­на, къ­де­то спо­кой­но­то из­ле­жа­ва­не по шез­лон­ги­те и ве­ран­ди­те е най-ха­рак­тер­на­та чер­та на се­зо­на, а гра­ни­ци­те меж­ду про­лет­та, ля­то­то и есен­та са труд­но раз­ли­чи­ми без ка­лен­дар. То­ва кре­щя­що про­лет­но пре­раж­да­не ме из­не­на­да през пър­ва­та ми го­ди­на на се­вер до­ри по­ве­че от гор­чи­ва­та зи­ма и про­го­ни нос­тал­ги­я­та, ко­я­то бях из­пит­ва­ла през дъл­ги­те мрач­ни и сту­де­ни дни.

    Те­зи мис­ли се ре­е­ха в съз­на­ни­е­то ми, до­ка­то ми­на­вах под мос­та „Жак Кар­тие“ и за­ви­вах на за­пад по „Ви­же“. Ка­рах край пи­во­вар­на­та „Мо­ул­сън“, ко­я­то се прос­ти­ра­ше край ре­ка­та вля­во от мен, пос­ле от­ми­нах и кръг­ла­та ку­ла на Ра­дио Ка­на­да и се за­мис­лих за хо­ра­та, зат­во­ре­ни вът­ре: оби­та­те­ли­те на ин­дус­т­ри­ал­ни­те пче­ли­ни, ко­и­то не­съм­не­но ­коп­не­е­ха да из­ля­зат на сво­бо­да не по-мал­ко от мен. Пред­с­та­вих си ги как се рад­ват на слън­че­ви­те лъ­чи из­зад стък­ле­ни­те пра­во­ъ­гъл­ни­ци, как меч­та­ят за лод­ки, ве­ло­си­пе­ди и ма­ра­тон­ки, как пог­леж­дат ча­сов­ни­ци­те, за­ра­зе­ни от трес­ка­та на юни.

    От­во­рих про­зо­ре­ца и пус­нах ра­ди­о­то.

    Дже­ри Бу­ле пе­е­ше „Очи­те на сър­це­то“. Пре­ве­дох си ав­то­ма­тич­но френ­с­кия текст на­ум. Пред­с­та­вих си го — мъж с чер­ни очи и буй­на къд­ра­ва ко­са, страс­т­но от­да­ден на му­зи­ка­та си, ум­рял на че­ти­рий­сет и че­ти­ри го­ди­ни.

    Ста­рин­ни гро­бо­ве. Все­ки съ­де­бен ан­т­ро­по­лог се сблъс­к­ва с та­ки­ва слу­чаи. Ста­ри кос­ти, из­ро­ве­ни от ку­че­та, от стро­и­тел­ни ра­бот­ни­ци, от про­лет­ни на­вод­не­ния, от има­ня­ри. Ко­ро­не­рът сле­ди при­чи­ни­те за смърт­та в про­вин­ция Кве­бек. Ако чо­век ум­ре на не­под­хо­дя­що мяс­то, не под гри­жи­те на ле­кар, не в лег­ло­то си, ко­ро­не­рът тряб­ва да про­ве­ри за­що. Ако смърт­та на един зап­лаш­ва да по­ко­си и дру­ги, ко­ро­не­рът тряб­ва да го на­у­чи нав­ре­ме. Той тър­си обяс­не­ние за вся­ка на­сил­с­т­ве­на, не­о­чак­ва­на, преж­дев­ре­мен­на смърт, но от­дав­на мър­т­ви­те не за­дър­жат вни­ма­ни­е­то му. Ма­кар слу­ча­и­те на та­ка­ва смърт ня­ко­га да са ви­ка­ли с пъ­лен глас за на­ме­са на пра­во­съ­ди­е­то, да са кре­ще­ли пре­дуп­реж­де­ния за над­вис­на­ла епи­де­мия, тех­ни­те тре­вож­ни гла­со­ве от дъл­го вре­ме са зам­лък­на­ли. Дав­ност­та им се ус­та­но­вя­ва, на­ме­ре­но­то се пре­да­ва на ар­хе­о­ло­зи­те. По всич­ко из­г­леж­да­ше, че то­ва ще е та­къв слу­чай. Да­но.

    Проп­ра­вих си път през зад­ръс­т­ва­ни­я­та в цен­тъ­ра и за пет­най­сет ми­ну­ти стиг­нах до ад­ре­са, кой­то Ла­манш ми бе­ше дал. Льо Гран Се­ми­нер. Ос­тан­ка от ог­ром­ни­те имо­ти на Ри­мо­ка­то­ли­чес­ка­та цър­к­ва, Се­ми­на­ри­я­та за­е­ма го­лям пар­цел зе­мя в сър­це­то на Мон­ре­ал. В Сен­тър­вил — цен­т­рал­на­та част. Мо­ят квар­тал. Мал­ка­та град­с­ка ци­та­де­ла е ка­то зе­лен ос­т­ров в мо­ре­то от из­ви­си­ли се ви­со­ко бе­тон­ни сгра­ди и стои гор­до — ка­то ня­мо сви­де­тел­с­т­во за ня­ко­гаш­на­та власт на ин­с­ти­ту­ци­я­та. Ка­мен­ни сте­ни с бой­ни­ци ог­раж­дат мрач­ни­те си­ви за­мъ­ци, гриж­ли­во под­дър­жа­ни­те ли­ва­ди и об­рас­ли­те с гъс­та рас­ти­тел­ност прос­т­ран­с­т­ва.

    В слав­ни­те дни на цър­к­ва­та се­мейс­т­ва­та са из­п­ра­ща­ли си­но­ве­те си тук — хи­ля­ди мла­де­жи, ко­и­то са се обу­ча­ва­ли за све­ще­ни­ци. По-го­ле­ми­те сгра­ди се­га са да­де­ни под на­ем и в тях се по­ме­ща­ват свет­с­ки учи­ли­ща и ин­с­ти­ту­ции, в ко­и­то Ин­тер­нет и фак­со­ве­те са за­е­ли мяс­то­то на Све­то­то пи­са­ние и те­о­ло­гич­ни­те спо­ро­ве ка­то ра­бот­на па­ра­диг­ма. Мо­же би то­ва е доб­ра ме­та­фо­ра на съв­ре­мен­но­то об­щес­т­во. Ние сме пре­ка­ле­но по­гъл­на­ти от то­ва да об­щу­ва­ме по­меж­ду си, за да се тре­во­жим за все­мо­гъ­щия ар­хи­тект.

    Спрях на мал­ка улич­ка сре­щу дво­ра на Се­ми­на­ри­я­та и пог­лед­нах на из­ток по „Шер­б­рук“ — към та­зи част от имо­та, ко­я­то се­га бе на­е­та от ко­ле­жа на Мон­ре­ал. Ни­що не­оби­чай­но. От­пус­нах ла­кът през про­зо­ре­ца и над­ник­нах в про­ти­во­по­лож­на­та по­со­ка. Го­ре­щи­ят пра­шен ме­тал из­го­ри ко­жа­та ми, та­ка че бър­зо приб­рах ръ­ка­та си — ка­то рак, муш­нат с пръч­ка.

    Ви­дях ги. Пар­ки­ра­на­та си­ньо-бя­ла по­ли­цейс­ка ко­ла кон­т­рас­ти­ра­ше не­ле­по на фо­на на сред­но­ве­ков­на­та ка­мен­на ку­ла и бло­ки­ра­ше за­пад­ния вход към дво­ра. Точ­но пред нея бе спрян един сив ка­ми­он на „Елек­т­рос­наб­дя­ва­не“. От не­го стър­ча­ха стъл­би и ин­с­т­ру­мен­ти и му при­да­ва­ха вид на кос­ми­чес­ка стан­ция. Уни­фор­мен по­ли­цай раз­го­ва­ря­ше до ка­ми­о­на с два­ма мъ­же в ра­бот­но об­лек­ло.

    За­вих на­ля­во и се вклю­чих в ко­ло­на­та ав­то­мо­би­ли, от­пра­ви­ли се на за­пад, ус­по­ко­е­на, че не се виж­дат ни­как­ви ре­пор­те­ри. В Мон­ре­ал вся­ка сре­ща с пре­са­та е двой­но из­пи­та­ние, тъй ка­то се по­я­вя­ват ре­пор­те­ри, пи­ше­щи на ан­г­лийс­ки, и репор­те­ри, пи­ше­щи на френ­с­ки. Аз не съм осо­бе­но опит­на, кога­то ме ата­ку­ват до­ри на един език, а под двой­на ата­ка нап­ра­во ста­вам враж­деб­на.

    Ла­манш бе­ше прав. Бях ид­ва­ла тук ми­на­ло­то ля­то. Спом­нях си слу­чая — кос­ти, из­ро­ве­ни по вре­ме на ре­мон­та на глав­ния во­доп­ро­вод. Цър­ков­на соб­с­т­ве­ност. Ста­ро гро­би­ще. Те­ла, пог­ре­ба­ни в ков­че­зи. Оба­дих се на ар­хе­о­ло­га. Слу­ча­ят бе прик­лю­чен. На­дя­вах се в док­ла­да ми то­зи път да пи­ше съ­що­то.

    До­ка­то ма­нев­ри­рах с маз­да­та си пред ка­ми­о­на, за да пар­ки­рам, три­ма­та мъ­же спря­ха да раз­го­ва­рят и пог­лед­на­ха към мен. Щом сля­зох от ко­ла­та, по­ли­ца­ят се по­ко­ле­ба, ся­каш пре­мис­ля­ше не­що, пос­ле тръг­на към мен. Не се ус­мих­ва­ше. В 16,15 де­жур­с­т­во­то му си­гур­но ве­че бе прик­лю­чи­ло, та­ка че ня­ма­ше же­ла­ние да стои там. Е, ни­то пък аз.

    —     Ще се на­ло­жи да пре­мес­ти­те ко­ла­та, гос­по­жо. Не мо­же­те да пар­ки­ра­те тук. — До­ка­то го­во­ре­ше, той про­тег­на ръ­ка, за да ми по­ка­же в как­ва по­со­ка да се от­да­ле­ча. Пред­ста­вих си го как про­гон­ва му­хи от кар­то­фе­на­та си са­ла­та със съ­що­то дви­же­ние.

    —     Аз съм док­тор Бре­нън — ка­зах и зат­ръш­нах вра­та­та на маз­да­та. — От Ла­бо­ра­то­ри­я­та по съ­деб­на ме­ди­ци­на.

    —     Вие сте из­п­ра­те­на от ко­ро­не­ра? — В срав­не­ние с не­го и ня­кой сле­до­ва­тел от КГБ би проз­ву­чал до­вер­чи­во.

    —     Да. Аз съм съ­де­бен ан­т­ро­по­лог. — Про­из­не­сох го бав­но, ка­то учи­тел­ка на вто­рок­лас­ни­ци. — За­ни­ма­вам се с ек­с­ху­ма­ци­и­те и на­ме­ре­ни­те ске­ле­ти. До­кол­ко­то раз­би­рам, то­зи слу­чай пок­ри­ва и две­те не­ща.

    По­да­дох му слу­жеб­на­та си кар­та. Ма­лък ме­син­гов пра­во­ъ­гъл­ник над джо­ба на ри­за­та му го иден­ти­фи­ци­ра­ше ка­то сер­жант Грулкс.

    Той ог­ле­да сним­ка­та, пос­ле мен. Вън­ш­ни­ят ми вид не му по­дейс­т­ва убе­ди­тел­но. Бях пла­ни­ра­ла да се за­ни­ма­вам с ре­кон­с­т­рук­ци­я­та на че­ре­па цял ден и бях об­ле­че­на ка­то за ра­бо­та с ле­пи­ло. Но­сех из­бе­ле­ли ка­фя­ви дън­ки, дън­ко­ва ри­за с на­ви­ти ръ­ка­ви и ма­ра­тон­ки без чо­ра­пи. По­ве­че­то от ко­са­та ми бе стег­на­та в шно­ла­та. След не­ус­пеш­на бит­ка с гра­ви­та­ци­я­та ос­та­на­ла­та част от нея ви­се­ше сво­бод­но пок­рай ли­це­то и вра­та ми. По мен има­ше пръс­ки от за­съх­на­ло ле­пи­ло. Си­гур­но при­ли­чах по­ве­че на до­ма­ки­ня на сред­на въз­раст, ко­я­то вне­зап­но е би­ла от­къс­на­та от ле­пе­не­то на та­пе­ти, от­кол­ко­то на съ­де­бен ан­т­ро­по­лог.

    Той дъл­го изу­ча­ва слу­жеб­на­та ми кар­та, пос­ле ми я вър­на без ко­мен­тар. Оче­вид­но не от­го­ва­рях на очак­ва­ни­я­та му.

    —     Вие ви­дях­те ли на­ме­ре­но­то? — по­пи­тах.

    —     Не, са­мо оси­гу­ря­вам те­ре­на. — С ле­ко, усъ­вър­шен­с­т­ва­но дви­же­ние на ръ­ка­та той ми по­со­чи два­ма­та мъ­же, ко­и­то ни гле­да­ха мъл­ча­ли­во. — Те са го на­ме­ри­ли. Аз от­го­во­рих на по­вик­ва­не­то. Те ще ви за­ве­дат.

    За­чу­дих се да­ли сер­жант Грулкс бе спо­со­бен да със­та­ви слож­но из­ре­че­ние. С но­во дви­же­ние на ръ­ка­та той пак по­со­чи ра­бот­ни­ци­те.

    —     Ще наг­леж­дам ко­ла­та ви.

    Ким­нах, но той ве­че се бе обър­нал. Ра­бот­ни­ци­те от „Елек­т­рос­наб­дя­ва­не“ мъл­ча­ли­во ме наб­лю­да­ва­ха, до­ка­то вър­вях към тях. И два­ма­та бя­ха с го­ле­ми слън­че­ви очи­ла, вър­ху ко­и­то къс­но­то сле­до­бед­но слън­це хвър­ля­ше оран­же­ви от­б­ля­съ­ци, ко­га­то ня­кой от тях раз­д­ви­же­ше гла­ва. И два­ма­та има­ха мус­та­ци, из­ви­ти по ед­на­къв на­чин край ус­т­ни­те им.

    То­зи вля­во бе­ше по-въз­рас­тен, слаб мур­гав мъж с фи­зи­о­но­мия на те­ри­ер. Той се ог­леж­да­ше нер­в­но, пог­ле­дът му ска­ча­ше от пред­мет на пред­мет и от чо­век на чо­век — ка­то пче­ла, ко­я­то прех­в­рък­ва от цвят на цвят. Очи­те му се стрел­ка­ха към мен, пос­ле бър­зо се от­мес­т­ва­ха, ся­каш се стра­ху­ва­ше, че ако срещ­не не­чий пог­лед, ще бъ­де при­ну­ден да нап­ра­ви не­що, за ко­е­то пос­ле да съ­жа­ля­ва. Мес­те­ше те­жест­та си от крак на крак и ту се из­гър­б­ва­ше, ту се из­пъч­ва­ше.

    Пар­т­ньо­рът му бе мно­го по-едър мъж с об­вет­ре­но ли­це и ко­са, хва­на­та на дъл­га тън­ка опаш­ка. Той се ус­мих­на, ко­га­то ги наб­ли­жих, и в ус­та­та му зей­на­ха праз­ни­ни там, къ­де­то ня­ко­га бе има­ло зъ­би. Пред­по­ло­жих, че е по-при­каз­ли­ви­ят.

    —     До­бър ден. Как сте?

    —     Доб­ре — ким­на­ха ед­нов­ре­мен­но и два­ма­та.

    Пред­с­та­вих се и ги по­пи­тах да­ли те са съ­об­щи­ли за на­ме­ре­ни­те кос­ти. От­но­во ким­на­ха.

    —     Раз­ка­же­те ми как­во ста­на. — До­ка­то го­во­рех, из­ва­дих ма­лък бе­леж­ник от ра­ни­ца­та си, от­во­рих го и щрак­нах хи­ми­кал­ка­та си, го­то­ва да си во­дя за­пис­ки. Ус­мих­нах се на­сър­чи­тел­но.

    Мъ­жът с опаш­ка­та за­го­во­ри не­тър­пе­ли­во, ду­ми­те му се втур­на­ха ка­то де­ца, пус­на­ти в меж­ду­ча­сие. Яв­но се нас­лаж­да­ва­ше на то­ва прик­лю­че­ние. Френ­с­ки­ят му бе със си­лен ак­цент, ду­ми­те се сли­ва­ха и се гу­бе­ха по ти­пич­ния кве­бек­ски ма­ни­ер. Тряб­ва­ше да слу­шам мно­го вни­ма­тел­но.

    —     Раз­чис­т­вах­ме храс­та­ла­ци­те, то­ва е част от ра­бо­та­та ни. — По­со­чи към жи­ци­те над гла­ви­те ни, пос­ле мах­на ши­ро­ко с ръ­ка. — Тряб­ва ни­що да не се до­пи­ра до жи­ци­те.

    Ким­нах.

    —     Ко­га­то вля­зох в ка­на­ла ей там... — Той се обър­на и по­со­чи го­рис­тия учас­тък по дъл­жи­на­та на це­лия двор. — ...по­ду­ших не­що стран­но. — Спря, очи­те му се за­ко­ва­ха в дър­ве­та­та, ръ­ка­та му ос­та­на про­тег­на­та, а по­ка­за­ле­цът му про­бож­да­ше въз­ду­ха.

    —     Стран­но?

    Мъ­жът се обър­на.

    —     Ами не точ­но стран­но. — За­мъл­ча и пре­ха­па дол­на­та си ус­т­на, до­ка­то тър­се­ше в реч­ни­ка си под­хо­дя­ща­та ду­ма. — На ум­ря­ло — ка­за той. — На­ли зна­е­те как­во е на ум­ря­ло?

    Из­ча­ках го да про­дъл­жи.

    —     На­ли се се­ща­те? Ка­то жи­вот­но, ко­е­то се вмък­ва ня­къ­де и уми­ра. — Сви ле­ко ра­ме­не, до­ка­то го каз­ва­ше, пос­ле ме пог­лед­на за пот­вър­ж­де­ние. Зна­ех за как­во го­во­ре­ше. От­лич­но поз­на­вам ми­ри­са на смърт. От­но­во ким­нах. — Точ­но то­ва си по­мис­лих. Че енот или ня­кое ку­че е ум­ря­ло. Та­ка че за­поч­нах да ро­вя в храс­та­ла­ка с греб­ло­то си там, къ­де­то ми­ри­ше­ше най-сил­но. От­до­лу се по­ка­за куп­чи­на кос­ти. — Но­во сви­ва­не на ра­ме­не­те.

    —     Аха. — За­поч­ва­ше да ме об­зе­ма ня­как­во нап­ре­же­ние. Кос­ти­те от ста­ри гро­бо­ве не ми­ри­шат.

    —     Ето за­що из­ви­ках Жил... — Той пог­лед­на към по-въз­рас­т­ния мъж за пот­вър­ж­де­ние. Жил се взи­ра­ше в зе­мя­та. — ...и два­ма­та за­поч­нах­ме да ко­па­ем на­о­ко­ло и да из­ри­ва­ме лис­та­та. То­ва, ко­е­то на­ме­рих­ме, не при­ли­ча­ше на ку­че или енот. — Ка­то ка­за то­ва, мъ­жът скръс­ти ръ­це на гър­ди­те си, све­де бра­дич­ка и се за­лю­ля на пе­ти.

    —     За­що ре­ших­те та­ка?

    —     Кос­ти­те бя­ха пре­ка­ле­но го­ле­ми. — Той пъх­на ези­ка си в ед­на праз­ни­на меж­ду зъ­би­те си и вър­хът му се стрел­на нап­ред-на­зад ка­то чер­вей, кой­то се по­да­ва на слън­це.

    —     Не­що дру­го?

    —     Как­во има­те пред­вид? — Чер­ве­ят се приб­ра.

    —     На­ме­рих­те ли не­що дру­го ос­вен кос­ти?

    —     Да, точ­но то­ва ни се сто­ри не­ред­но. — Той раз­пе­ри ши­ро­ко ръ­це, за да по­ка­же раз­ме­ра на не­що­то. — Има­ше голям най­ло­нов чу­вал око­ло всич­ко то­ва и... — Сви ра­ме­не, обър­на дла­ни на­го­ре и ос­та­ви из­ре­че­ни­е­то си не­до­вър­ше­но.

    —     И? — Тре­во­га­та ми се за­сил­ва­ше.

    —     Един до­ма­кин­с­ки ва­ку­ум. — Ка­за го бър­зо, ед­нов­ре­мен­но сму­тен и раз­въл­ну­ван. Жил сле­де­ше раз­ка­за за­ед­но с мен и тре­во­га­та му на­рас­т­ва­ше ус­по­ред­но с мо­я­та. Пог­ле­дът му се от­мес­ти от зе­мя­та и от­но­во за­поч­на да блуж­дае.

    —     Как­во? — по­пи­тах аз, ре­ши­ла, че на­вяр­но съм раз­б­ра­ла пог­реш­но ду­ма­та.

    —     Един до­ма­кин­с­ки ва­ку­ум. За от­пуш­ва­не на ка­на­ли. — Той ими­ти­ра упот­ре­ба­та, тя­ло­то му се нак­ло­ни нап­ред, а дла­ни­те му се склю­чи­ха око­ло не­ви­ди­ма дръж­ка и я раз­дви­жи­ха на­го­ре-на­до­лу. Стра­хо­ви­та­та мал­ка пан­то­ми­ма бе­ше тол­ко­ва не на мяс­то, че драз­не­ше неп­ри­ят­но.

    Жил въз­к­лик­на:

    —     Све­ти... — И от­но­во све­де очи към зе­мя­та. Аз се втрен­чих в не­го. То­ва не бе нор­мал­но. До­вър­ших за­пис­ки­те си и зат­во­рих бе­леж­ни­ка.

    —     Мок­ро ли е там? — Не дър­жах да обу­вам бо­ту­ши­те и да си сла­гам пред­паз­на­та прес­тил­ка, ос­вен ако на­ис­ти­на не се на­ла­га­ше.

    —     Не — от­вър­на мъ­жът и пог­лед­на към Жил за пот­вър­ж­де­ние. Жил пок­ла­ти гла­ва, без да от­де­ля пог­лед от пра­хо­ля­ка в кра­ка­та си.

    —     Доб­ре — ка­зах аз. — Да вър­вим. — На­дя­вах се да из­г­леж­дам по-спо­кой­на, от­кол­ко­то се чув­с­т­вах.

    Мъ­жът с опаш­ка­та тръг­на пръв през тре­ва­та и ни по­ве­де на­вът­ре в го­ра­та. Пос­те­пен­но се спус­нах­ме в мал­ка па­ди­на, а дър­ве­та­та и храс­ти­те ста­на­ха по-гъс­ти, щом наб­ли­жих­ме дъ­но­то Ј. След­вах ги в гъс­та­ла­ка, от­мес­т­вах по-го­&